Настоящата глава в същност не допринася нищо ново самостоятелно в нашия труд. Тя е по-скоро кратко резюме на всичко изложено дотук, но ние решихме да я прибавим затуй, защото именно само в такава форма може да се да­де едно кратко и релефно при това резюме на народния ха­рактер, след като подробно разгледахме факторите, които са създали тоя характер.

Българинът по своя характер и наклонности, по проявя­ваните в попрището на живота тенденции и своите умствени особености е краен индивидуалист. Личното самосъзнание у него е достигнало до максималното свое развитие и c те­чение на вековете това качество до такава степен се е вко­ренило у него, че за проявлението му сега той не прави ни­какви усилия.

По тая причина българинът рядко може па и не би же­лал да се подчинява комуто и да било; неговото силно раз­вито интелектуално самосъзнание не може да се помири c каквато и да било деспотическа власт. Българинът сам не е тиранин за никого, даже и за жената и децата си, но а не обича тиранията над себе си, независимо от това, дали тя е политическа или духовна.

Българинът, без съмнение, е умен, методичен, предпаз­лив, а понякога до известна степен и лукав. Ho именно об­лягайки се на своята хитрост и на своя здрав ум, той твър­де често не може да предвиди и най-простите неща и оста­ва излъган за голямо свое учудване и за учудването на дру­гите.

Като човек c трезв и рационалистически ум, той рядко се вълнува, когато му причиняват зло и рядко може дълбо­ко да се трогне при вида на стореното му добро; нито злото, нито доброто, обаче, той забравя, а това е именно и ценното у него.

При преследването на известна цел, той е търпеливо настоичив, а най-важното, несполуките не го отчайват, не уби­ват духа му. За нещастие, обаче, българската воловска"настойчивост не е систематична, лишена е от разумна планомерност. Тая настойчивост у жителите на някои области, на­пример, у софийските шопи, достига до феноменална упо­ритост, наречена c хубавата турска дума „инат". Ho някои автори¹ съвсем неоснователно виждат в това проявление на шопския инат неговата некултурност и крайно скудоумие; нам се струва, наопаки, че не може да се обвинява шопа в умствена тъпота. Той е разумен и в своята разумност е безкрайно хитър и съобразителен. A причината на неговия феноменален инат твърде често е от желанието да не се ос­тави да бъде лъган, c която цел понякога е готов да вър­ши, от точка зрение на логиката, абсурдни постъпки.

Въобще българинът не е склонен към каквито и да било сърдечни и искрени душевни излияния и към откровеничене. Своите интимни, скрити мисли, желания, стремления и дей­ствия той рядко открива даже на своите най-близки хора. И радост, и скръб той винаги преживява сам и в тая му крайно целомъдрена сдържаност има известна доза подозри­телна недоверчивост към другите, отчасти мощност на духа н интелектуалното съзнание да пренася всичко на саме, па ако щете и отчасти срамежливо целомъдрие, което не позволява никому да прониква в скритите кътчета на неговата душа,.

„Както и да е, — казва Нодо,² — изучавайки внимателно* българите, не можем да не констатираме, че те нямат ни­какво психологическо сходство c другите славянски народи. Ha тия славянски народи се приписват като общи черти на характера им: сантименталността, великодушието, а често пъ­ти и химеричността; тогава, когато у българите разсъдливостта, пресметливостта, обмислеността са винаги здрава юз­да, която обуздава поривите на сърцето, малко чувствителна и без това. Българите не познават нито мистицизма, нито го­рещия и великодушен идеализъм, нито откъслечната и раз­нообразна образованост на русите, нито ентусиазираната сър­дечност на чехите, нито умът на поляците".

Българинът е постоянно хладнокръвен. Той рядко се въл­нува, рядко се забравя от силни емоции. Явления, които у всекиго другиго биха предизвикали силно възбуждение, него като че твърде слабо засягат, защото той умее да се сдържа, да не проявява своето вълнение; ето тук отчасти се крие w причината, за гдето българската тълпа е тъй спокойна, разумна и съвършено не експансивна и за дето, даже под влия­нието на тълпийната психология, българинът не губи съвсем своето самообладание.

По природа не експансивен и не склонен към интимничане, българинът се отнася c презрение, недоверчиво, смята го за комедиянтство, когато види тия качества у чуждестранеца; те пораждат у него подозрение, което скоро се превръща в пълна увереност, какво всичко това иностранецът върши c някаква скрита цел.

Нито в личния, нито в семейния, нито в обществения или политическия си живот българинът знае методичност: той никога не си съставлява систематична програма за своята ра­бота, действува безсистемно, под влиянието на моментите и обстоятелствата.

Българинът селянин рядко дава категорична дума и обе­щание, тъй като е твърде много мнителен и твърде много трябва да мисли, докато си изясни всичките изгоди и неиз-годи, които могат да последват от това; веднъж обещае ли, обаче, непременно изпълнява дадената дума. Що се касае до болшинството от българската интелигенция, особено патентованата сган, за нея дадената дума нищо не значи; тя обе­щава само, за да може по-лесно да излъже.

Българинът, както народа-цървулан, така и интелегента, са крайно нерелигиозни; за цялата отвлечена метафизика той не дава пет пари.

„Българите, — казва Нодо — са абсолютно нерелигиоз­ни. .. Това са умове позитивни, материалистически, terre а terre (земни), повече хитри, отколкото сантиментални. Te са толерантни и предоставят вярата на жените, старците и мо­насите. Политиците преди всичко, по твърде справедливото изражение на Луи Леже, на църковния въпрос в Македония те са гледали само като на средство за вмешателство в турски­те работи c цел да групират около общата програма своите братя по кръв ... Българите на XX век малко посещават църквата и съвсем нямат дълбоко уважение към поповете". Ho въпреки това, у простия народ има нравствени понятия, принципи на честност и срам, които възникват и се култиви­рат на почвата на развитото у него лично самосъзнание и признаването на чуждата лична свобода. Патентованата сган, напротив, няма никакви нравствени принципи; тя е без чест, без срам и съвсем не се стеснява от своите позорни дела, да­же когато те са достояние на всички.

Българинът не самоунижава пред никого; той винаги се държи просто, но c пълно съзнание за собственото си до­стойнство. При това никакви „салонни" маниери няма у него. Обноските му са груби, примитивни, а понякога даже и шокиращи по своята форма. Ho още по-важно е обстоятелство­то, че българските и интелегентни, даже и ония, които са би­вали зад граница, не се отличават c особено изящество в ма­ниерите. Понякога дами и господа, облечени по „последната мода", са способни на такива постъпки, които не могат да не шокират възпитания човек. Често те вършат неща, за които би трябвало дълбоко да се извиняват и, вместо това, те се задоволяват само c едно просто обяснение на причините.

Нито в обществената, нито в политическата, нито в част­ната или търговската си деятелност българинът проявява съз­нателно творчество. Той никога не се решава на риск. Няма у него оная висша инициатива и творческа предприемчивост, които са могъщият фактор, що движи културата напред.

Българинът не е тщеславен и самохвалко; напротив, той инстинктивно се старае почти винаги да бъде в сянка и да не бъде забелязван. Резултат от това е дълбоко вкорененото особно у българската интелегенция отрицателно качество да порицава, злобно да критикува всичко, абсолютно всичко свое и да го поставя по-долу от всичко чуждо.

Българинът е практичен и материалист до мозъка на ко­стите си. У него личните интереси доминират абсолютно над всичко в живота. Неговият Бог и най-висш идеал в живота е собственият му интерес и в тоя смисъл той не познава аб­солютно никакъв идеализъм. За тая черта на българския на­род Макензи1 казва: „Това е, според общеразпространеното и не може да се каже лишен» от основания убеждение, което е присадило у българина оная алчност, оная любов към пе­чалби, които, развили се още повече под влиянието на по­следните събития, посред всеобщото разорение, съблазниха българите да опитат не би ли можало да поспечелят и от оцелялото, без да се стесняват при избора на средствата. Ко­гато незаслужени бедствия постигнат един народ и той дълго време изпитва над себе си тягостта и угнетението, чувството на справедливост и человеколюбие малко по малко се изгуб­ват и на мястото им се явява инстинкта на мъст, който и подбужда хората да вършат гнусни и жестоки постъпки. Ня­ма защо да се чудим, че така е станало и c българите; до­статъчно е да си припомним какъв е бил техният живот в последните две години, когато те е трябвало да бъдат по­ставени тъй лошо между двете воюващи страни³...

Обикновено някои правят една твърде голяма грешка, ка­то приписват на целия български народ несимпатичните чер­ти, алчност и груб егоизъм. Te по-скоро може да се припис­ват на отделни хора и особено на патентованата сган, от до мозъка на костите си, понякога страстен, фанатичен пар­тизанин, който съвсем съзнателно е готов да пренесе в жерт­ва на партията си и своята чест, и истината, и интересите на народа, и родината си даже. Гдето има двама българи, там непременно има три партии. И рядко може да срещнете в обществото, в салоните, в публичните места свободен раз­говор за наука, белетристика, изкуство, музика и т. н. Обик­новените теми за разговор са партиите, партизанството, по­литиката; те са единствените, при които българинът се ожи­вява, въодушевява се и искрено взема участие в разговора c вълнение, жестикулации и висок глас.

Българинът е завистлив и понякога завистта му става причина за постъпки, които не хармонират c неговия въобще толерантен характер. От завист, особено българският интелегеят, е готов да извърши спрямо своя съгражданин или чужд човек всевъзможни гадости и крайно отвратителни, гнусни интриги; особено в случаите, когато лицето е конку­рент или неговият материален успех косвено може да му по­вреди, българският интелегент не знае пощада; тогава гой е готов да интригува, да клевети, да оплюва, да каля. Тая именно черта на българина народът е изразил в характерна­та поговорка: „И аз няма да спечеля, но и него ще съсипя, — на инат"...

Чувството за родината у българина е крайно слабо раз­вито. Ho това не значи още, че той не обича родината си; напротив, той я обича c някаква дълбока, целомъдрена лю­бов, но поради липса на културност и развито самосъзнание, той не умее, не знае как да изрази тая любов. Това чувство съществува у него, той смътно го съзнава, но то не е още оформено, не е приело реална, ясно съзнавана и релефно очертана форма за изказване. У интелегенцията то наистина .е съвършено извратено, обърнато е в средство за демагогия, :за достигане на лични или партийни цели. A ако се вземе под внимание формата, в която то се изразява у патентова­ната сган, смело може да се твърди, че у нея няма никакво чувство към родината, на която тя гледа като на арена за добиване лични материални блага.

Българинът е във висша степен трудолюбив; работата е за него Бог и като работи, той свещенодействува. Ho тъй ка­то му липсва систематично и планомерно национално възпи­тание на ума и характера, той от време на време изпада в «състоянието на ленност, от умора просто не работи, а това ^създава в неговата деятелност някакви си незабележими пе­риодически скокове от усилена деятелност към ленност и об­ратно. Ho въпреки тая неметодичност в работата му, основ-

 

 

ната черта на българския характер си остава все пак пора­зителното трудолюбие.

B полово отношение народните маси са крайно въздър­жани; строга, даже пуританска нравственост цари всред сел­ските маси. Поразителната своя полова въздържаност наро­дът прояви и на бойното поле, гдето, живеейки между ме­стното население, той не си позволи ни един случай на наси­лие, не си позволи каквито и да било ексцеси от разврат. Същото, обаче, не може да се каже и за населението от го­лемите градове, а особено за патентованата сган, която проя­вява тенденцията да създаде от София един Париж в смисъл на полова разпуснатост.

Българинът е във висша степен толерантен към иностранците и въобще към представителите на чуждите национал­ности; няма у него ни национална, ни религиозна ненавист към която и да било чужда нация. Тая толерантност даже понякога достига до престъпност от точка зрение на българ­ските национални и политически интереси. През всичкото време на бойното поле туземното гръцко и арменско населе­ние експлоатираше най-безбожно българските войници под благосклонното покровителство на българските власти. Гър­ци, живущи в България, български поданици и спечелили тук своите богатства, през време на войната отидоха в Гърция, биха се заедно c гръцката армия срещу българите и след вой­ната пак се върнаха в България да продължават прекъсна­тата си търговия. Под носа на българската полиция цяла София е наводнена c иностранни шпиони и агитатори. B тоя момент, когато всичкото българско население в Македония, стене под гръцкото иго, българските власти приемат гръцки­те бежанци от турска Тракия и т. н.

Само в един случай българинът проявява нетърпимост към иностранците — когато те успорват материалните му из­годи или ако не може да се конкурира c тях умствено. Ha тая почва именно чрез подземни интриги са биле изгонени от България професор Иречек, Добруски и т. н., въпреки това, че заслугите на проф. Иречека пред България са грамадни и че той би принесъл на страната неоценима полза, би бил гордост за нашия млад университет, както сега е гордост за стария виенски университет. Интригите, дребнавите оскърбле­ния на разните интелегентни заинтересовани нищожества за­ставиха мастития учен да си отиде от страната ни.

Българинът е въобще прекрасен семейник; дълбоко и ня­как си целомъдрено той е привързан към семейното си огни­ще. Той обича семейството и децата си без външно проявле-ние на сантименталност, без афектации.

Към животните, особено към домашните, които са негови другари по труд, българинът проявява истинска любов, примесена c известна доза уважение1, а понякога в това отно­шение се забелязва и дълбока трогателна нежност.

Българинът се отнася c безподобно хладнокръвие и стои­цизъм към своето нещастие. Той не се отчайва, не пада ду­хом, не хленчи, а е някак си индеферентен, безразличен да­же към него, което повърхностният наблюдател може да сметне за безчувственост, безсърдечност; в същност това е само признак на здрави нерви, умение да се съвладава и от­части влияние на фанатизма, който българите хуни са донес­ли със себе си от средноазиатските пустини. Нещастието, благодарение на основната черта на българския характер — „ината", го възбужда, даже до известна степен пробужда у него енергия, упоритост за постигане на поставената цел и тая железна упоритост много пъти в историческия му живот е оказвала ценни услуги на българския народ, като го под­буждала наново да започне да гради онова, което е бивало разрушавано от неблагоприятно сложилите се условия2. Бъл­гаринът не знае бездействие и отчаяние.

 

 

Андрейчин — „Из психологията на шопа".

²Ludovic Naudeau — „Le soldat bulgare." „La Revue Hebdomadaire^M_r VII, 1913, c. 467.

 

³ Макензи — „Народи Турции", стр. 29

 

 

Панов, T. Психология на българския народ. С, 1914, 150—153, 166—171, 202—206, 210—217, 231—233, 235—244

 

Лично аз се дразня, като почнат лакардии от сорта - Срам ме, че съм българин. Няма да се върна в България и прочее.
За мен най-пагубната черта на българина е завистта, всичко друго е поносимо и не прави толкова бели. Ако я нямаше завистта - и както казва и Алеко - ако дадеш на българина вярна кауза - геройства очаквайте от него, господа!
Хубав ден от мен :))))))
Валя